Мерси, Мосю!

Начало / Blogs / Мерси, Мосю!

Мерси, Мосю

Съзнателно отлагах следващите редове. Необходими ми бяха тези 24 часа, за да осмисля случилото се и за да канализирам хаоса в главата ми. Отдавна беше ясно, че денят ще настъпи. И ето, че на 20.04.2018г., някъде по обяд приятели започнаха да се осведомяват как съм приел „Новината”. Признавам, първото  нещо, което правя сутрин е да проверя резултатите от НБА, така че заветното съобщение все още не беше достигнало до мен.

Арсен Венгер напуска Арсенал…

22 години- точно на колкото съм сега, този човек  водеше любимия ми отбор. Първото му име странно, но някак логично повтаряше наименованието на клуба- та, какво по-логично от това Арсен да е треньор на Арсенал, или поне така разсъждаваше моето 9-годишно аз в далечната вече 2004-та. Именно тогава едно момче се влюби в отбора от Северен Лондон. Причината- непобедимият сезон, или ако трябва да бъда докрай честен, втората половина на тази магична за всеки артилерист кампания. Онзи състав на Йенс Леман, Соул Кемпбъл, лидера Виера, ексцентрика Люнгберг, елегантния Пирес и КРАЛ АНРИ.  Този Арсенал, който ме увлече по тази ВЕЛИКА игра.

Иронично, но моето влюбване в Арсенал,а респективно и във футбола съвпадна с края на първият период в Ерата Венгер. Онзи бляскавият, триумфален, параден, готин Арсенал изживяваше последната си голяма радост. Да, впоследствие дойдоха дузпите срещу Юнайтед и поредния трофей в любимата на Мосю Венгер- FA cup, дойде и 2006-та и финалът в шампионската лига срещу Барса на магическия Роналдиньо, но това за мен беше просто инерцията на валяка, в който Арсенал бе превърнат от Венгер до 2004-та.

После обаче, двете деца- аз и Арсенал на Венгер трябваше да влезем в пубертета. И тревогите започнаха, момчето, което бе повярвало, че радостта и щастието му са неразривно свързани с успехите на любимите топчии, трябваше да приеме реалността. А тя не бе лека- напускането на Виера, Пирес и онова драматично лято на 2007-ма, когато Тиери Анри разбра, че с Арсенал ( или поне в това, в което предстоеше да се превърне Арсенал) няма да спечели единственото отличие, което липсваше  в бляскавата му кариера, белязаха началото… От тогава ненавиждам Шампионската лига… По детински справедливо струва ми се.  Впоследствие дойдоха и ужасните контузии- Фабрегас, Диаби, Едуардо и Аарън Рамзи. Всичките предателства- Адебайор, Насри, Перси, Санчез. Безконечната суша и празният трофеен кабинет на Емиратс. Този проклет красавец, който незнайно как бе вбесил футболните богове, обрекли го на нещастие от ден 1-ви. Имаше ги и позорните загуби 8-2 на Олд Трафорд и абсолютното безсилие, което доведе до първите и единствени сълзи, пролети заради футбол в живота ми. Поредният кошмар и онова безумно 6-0 на Моста, когато Моуриньо съсипа 1000-ия мач на Венгер, а един чернодрешко обърка Окс и Гибс...

Може би ще помня гореизброените моменти вечно, няма да забравя обаче и миговете, които поддържаха страстта ми към този отбор. 4-те гола на Аршавин на Анфийлд или пък онова велико 3-5, когато Перси с може би най-слабия Арсенал, който съм гледал, разплака Чех и дълго-доминиралия Лондон- омразен син клуб.

Пубертът, обаче все някога трябваше да свърши, а облаците се разсеяха-именно на 17.05.2014г.- датата на моят абитуриентски бал. Както подобава на Венгеровия Арсенал ( глупаво определение, аз друг Арсенал не познавам… ) Та, както подобава на моя Арсенал, началото на финала за FA cup  бе катастрофа. Хъл Сити на Стив Брус водеше с 2-0 след 8 минути. В 13-тата Гибс изчисти от голлинията и  поредната порция тъмни облаци се задаваше на хоризонта. След това, обаче Санти забоде онзи пряк свободен, а Кос изравни. И така отново всичко беше по арсеналския начин- драматично, трудно за гледане… и Рамзи донесе купата. А Венгер се усмихна . Един от редките случаи, в които той ликува напоследък. Впоследствие дойдоха още два триумфа в най-стария футболен турнир в света, които го направиха най-успешния мениджър в историята на надпреварата.

Тези успехи, обаче не можаха да прикрият слабостите на отборите на Венгер в първенството и в Шампионската лига.  На 68 години, той трудно може да се промени, въпреки опитите да играе с 3-ма централни бранители в последните месеци. За съжаление, много от привържениците на отбора бързо забравиха какво е направил Арсен за клуба. Неговите поддръжници, сред които почти безрезервно съм и аз, пък не бяхме удовлетворени от бисовете, за които го викахме след всеки сезон. Китарата на Венгер беше все по-разстроена и трудно издържаше на темпото, наложено от фронтмените с пари- Сити, Челси, Юнайтед.

Въпреки че стадионът на практика е изплатен, а Арсенал продължава да регистрира солидни печалби всяка година, Арсен Венгер, така и не понечи да пръсне стотици милиони. Това просто не е Неговият начин. Да, с привличането на Йозил и Обамеянг счупи трансферните рекорди- неизбежно в днешните времена на безочливо пилеене на средства на футболния пазар. Във всеки сезон от по-мрачната част от Ерата Венгер, обаче французинът налагаше поне по един младок в първия състав и с чиста съвест мога да кажа, че отборът му винаги играеше привлекателен, атакуващ, качествен футбол. Той никога не „излезе за хикс”, не „паркира автобуса”… и много често страдаше от това в тъй наречените дербита. Именно това го превърна в „пациент” на футболното чудовище Моуриньо в толкова много мачове. Но този отказ да изневери на стила и финеса, с които Арсенал се асоциира по целия свят, го направи още по-велик в моите очи. Дори когато губеше с 3 или повече гола, дори когато отбор на практика нямаше, Арсенал отново излъчваше някаква странна, аристократична дори, нагласа към играта. Футболен вариант на „La vita bella”.

 Това беше Арсен Венгер в Арсенал, надявам се един от неговите антиподи- Чоло Симеоне да не го препъне в последния му шанс за трофей, защото Професора заслужава да си тръгне с отличие, па макар и във втория по сила европейски турнир.

За малко неща мога да кажа, че са били неразривна част от целия ми живот. Музикалните вкусове се поизмениха, хората, с които дружа също. Едно нещо, обаче бе константно любовта ми към Арсенал с Арсен начело. Е, аз ще продължа да подкрепям отбора, но нещо ще се промени, част от магията вече няма да е там, ципа на шубата, няма да е там дори…

 Благодаря ти Мосю! Ти ми показа, че няма значение кой е верния начин- щом вярваш в СВОЯ НАЧИН - то той ще се превърне във ВЕРЕН рано или късно.

Благодаря за това, че ме научи да отсявам класа и финес от победа на всяка цена. Благодаря за доказателството, че няма невъзможни неща в онзи незнамкаквадроб финал в онзи незначителен турнир за Купата на Лигата ( който ти никога не спечели, което са си бонус точки незначителност за Мики Маус къп) срещу Рединг, когато губехме с 0:4 и обърнахме до 7:5. Благодаря ти за завръщането на Анри срещу Лийдс и голът му, който показа, че макар и блуден, синът винаги ще бъде приет добре у дома си.

Твоят наследник може да направи Арсенал по-силен и успешен отбор, но едва ли някой някога ще успее да го направи по-класен, в онзи арсеналски, вълнуващ и същевременно трагичен начин.

Ние ще забравим бързо последните катастрофални сезони, ще се помнят, обаче титлите, спечелени на Олд Трафорд и Уайт Харт Лейн, ще се помнят и 49-те мача без загуба. Успехите над Реал, Барселона, Байерн, Юве, Милан, Интер… Ще ни остане и Емиратс ( който в най-скоро време, трябва да има поне трибуна на твое име, а защо не след края на спонсорския договор- да не бъде преименуван на своя архитект).

Футболът е велика игра, някои твърдят- „най-великата”. Не знам дали са прави, няма и значение. За онова 9-годишно момче, за 15-годишния пубер и за 22-годишния студент- ти винаги ще останеш- най-великия. Човекът, който с действията и характера си устоя на всички хули и подигравки и може би, макар и не по-най-бляскавия начин, напуска сцената с достойнство. Човек- градил характери.

Едно ти гарантирам-ще запазим ценностите,  ще  те помним,  Професоре.

 Мерси, Мосю!

Роберт Лазаров

Коментар