"За" и "против" натурализирането на чужденци

Начало / Blogs / "За" и "против" натурализирането на чужденци

Темата за натурализирането на чужденци в националните отбори винаги е предизвиквала разгорещени дебати сред фенове и журналисти,фото:БТА

А в съвременната динамична епоха на глобализация напълно логично федерациите, които предприемат подобни стъпки не са никак малко. И тук не става дума за примери като Германия, Швейцария и Франция, където голяма част от играчите са наследници на емигранти и са родени в съотвентата държава.

Или пък за десетките аржентици, обличали националната фланелка на Италия като Луис Монти, Енрике Гуаита и Омар Сивори...или техният съвременен вариант Маруо Каморанези, който триумфира на Мондила през 2006-а. Две години по-късно основна заслуга за европейскта титла на Испания има... бразилецът Маркос Сена! И така нататък...

Докато не стигнем до последното световно първенство в Бразилия, на което 26 от 32-а отбора използваха футболисти, родени извън границите на страната, която представят. Затова не трябва да се учудваме и на сравнително богатия опит, който България има с натурализирането на футболисти.

Историята започва през 1927, когато руснакът, от забележете - немски произход Фридрих Клюд излиза за националния ни тим в приятелски мач срещу Турция. Ярката чехословашка линия в българския футбол, свързвана най-вече с името на Рудолф Витлачил, намира своята реализация в "А" отбора ни още през 1934-а, когато вратарят Карел Буркерт записва едни мач срещу Югославия.

В следвоенните години две участия за България прави и италианският защитник на "Левски" Амедео Клева. Следва близо половинвековно затишие, преди югославската буря в края на 90-те години. Началото поставя Драголюб Симеонович, чиято кариера в националния отбор обаче трае само 90 минути. Доста по-съществен принос имат неговите сънародници Предраг Пажин, Зоран Янкович и Златомир Загорчич, които изиграват общо 73 мача за България.

Янкович дори е автор на един от най-важните голове в новата ни история - попадението за 1:0 срещу Белгия в квалификациите за Европейското в Португалия. През 2006-а е и последната вълна натурализирани футболисти, които играят за българия. Бразилският краен защитницк на Левски Лусио Вагнер участва с променлив успех в 10 мача по левия фланк на отбраната ни, а заради административни неуредици, сънародникът му Тиаго Силва от ЦСКА играе само в един приятелски мач. Друг бранител от последния успешен период на "Левски" - хърватинът Игор Томашич записва 16 срещи за България.

През 2011-а се появява още една бразилска връзка - опорният полузащитник на Локомотив София и ЦСКА Маркиньос получава повиквателна четири пъти, а едно полувреме и то срещу Холандия изиграва вратарят Иван Чворович, с което абсолютно във футболния ред на нещата става вторият вратар и общо 12-ият футболист, роден извън България, който играе за националния ни отбор.

Дали Марселиньо ще се превърне в "Любимец 13" би трябвало да разберем още в следващия квалификационен цикъл. Засега обаче предпоставките за успех на бразилеца от "Лудогорец" са на лице.Защото ако нации с неоспорими футболни успехи като Италия, Испания и Германия ползват услугите на натурализирани футболисти, няма нищо лошо и срамно в това нашият национален отбор също да го прави... стига разбира се чужденците с български паспорт да притежават необходимите качества.

Коментар